Фондация Благотворител подкрепя младежи, лишени от родителски грижи, като им предоставя възможности за развитие чрез професионални, езикови и кандидатстудентски курсове; стипендии за висок успех; съдействие за намиране на работа; консултации...
Важно е обаче какво желаят младите хора и какви усилия полагат  по пътя към постигане на мечтаните цели.
Екипът на Фондацията се гордее, че е част от успеха на младежи, които въпреки трудностите, се стремят да осъществят най-доброто от себе си и да търсят смисъла на своя живот.
Благодарни сме за споделеното, защото ни дава надежди.

 

"Важно е само какво искате да постигнете и какви искате да бъдете"

Пишейки тези редове, си давам сметка, че опитът, който съм преживял, не може да бъде заменен. Той е важна част от моя живот и от това, което съм сега. Първото нещо, което искам да кажа, е защо и как постъпих в Дома за сираци в гр. София „Ран Босилек” или сегашното му име „Петко Р. Славейков”. Той се намира в близост до центъра на града, и е най-големия по площ и капацитет на Балканския полуостров.

Още в ранна възраст първото премеждие, което преживях, бе развеждането на моите родители. След процеса майка ми получи попечителство над нас. Първите няколко месеца след развода не бяха от най-леките. След това постъпихме в институцията, която ми помогна и възпита по такъв начин, по който дори и моите родители не успяха. Благодарен съм на Дома, който ме отгледа, но от друга страна така се отдалечих от семейните ценности и от семейството ми. С течение на годините си задавах въпроса „Ще стане ли човек от мен или не?” Човек, който е добър и го е грижа за всичко и всички или такъв тип, който краде, лъже и да не изброявам - ще го конкретизирам с две думи лош човек. В дома има много хора като мен, които ги е грижа за случващото се покрай тях.

Завърших успешно средното си образование с помощта на всички учители, възпитатели и приятели, които застанаха зад мен и ме напътстваха. Те повярваха в мен и ми дадоха стимул да се превърна в този човек, който съм днес. Получих подкрепа и от много фондации и дружества, които помагат на децата от домовете. Една от тях е Фондация Благотворител” с председател на фондацията г-жа Пенка Лазарова. Вече седем години работим заедно и имаме множество завършени курсове и класификации. Винаги съм бил за тезата, че „Има ли желание, има и начин!”

Тази година 2012 записах да следвам първото си висше образование във ВУЗ „Колеж по телекомуникации и пощи” със специалност „Мениджмънт и информатика в телекомуникациите и пощите”. Радвам се, че направих тази стъпка, защото както са казали хората, „Човек се учи докато е жив”. Затова пожелавам на всички да се замислят и да се запитат какво са постигнали до момента и могат ли повече. И като за финал ще добавя - не се страхувайте да бъдете себе си. Нищо не значи това, че сте израснали в такива институции. Важно е само какво искате да постигнете и какви искате да бъдете.

Петър

 

„Победителите никога не се отказват”

Здравейте добри хора, казвам се Васил, и ще ви споделя една интересна и поучителна част от моя сладко – кисел живот до момента.
Имах тежко детство, което не го пожелавам на никое друго дете!

Не искам да ме разберете погрешно, не се оплаквам от живота си, въпреки всичко не съжалявам за живота, който съм имал. Този живот ме принуди (научи) да израсна още от малък, да мисля за неща, неприсъщи за едно дете, и този същият живот ми показа и другата страна на монетата.

Благодарение на начина си на живот научих кои са важните за мен ценности и какво искам да постигна! Имам четири сестри и един брат, които много обичам. Това са най-важните хора в живота ми, за които бих направил и невъзможното.

Ще ви разкажа малко за себе си, за моето минало, за моите цели и мечти. От четири годишна възраст израснах в домове за деца, лишени от родителски грижи. Животът в такъв дом не е розов, дете на моята възраст трябваше бързо да се учи, да схваща и използва всяка възможност. Разбира се, имаше го изкушението - някои деца не желаеха да се развиват, да вървят по правия път, но важното е да устоиш.

За четиринадесет години по тези институции научих и видях много - добро и лошо, учех, възпитавах се и се борех сам и разбира се, с помощта на моята по-голяма сестра, на която искам да благодаря, че ме подкрепя, съветва и учи.

На осемнадесет години напуснах завинаги поредния трети дом, такъв е законът. Прекъснах и средното си образование, защото трябваше да работя, за да си плащам разходите за храна, квартира и за всичко останало.

След това имах четири тежки години, в които загубих и двамата си родители. Работех какво ли не за да оцелея, но надеждата ми казваше, че всичко ще се оправи, само да не се отказвам! И не се отказах, завърших училище и поех към следващата си цел – университета. В момента съм студент в Медицинския университет в София.

Днес съм човек, който въпреки своя труден път, продължава да се бори за това, което желае. Мога да кажа, че съм един от лидерите в курса си и в живота, хората могат да разчитат на мен за съвет, услуга и подкрепа!

Малко са хората, които подават ръка на тези, които искат сами да вървят напред и нагоре в живота. И тук ще използвам възможността да изразя огромната си благодарност към Фондация „Благотворител” за подкрепата, която ми оказва.

Благодаря! На целия екип на фондация „Благотворител” пожелавам да бъдете така добри и щедри към децата, които искат да вървят напред и нагоре. И бъдете сигурни, че докато споделяте (разделяте) щастието, то винаги ще се умножава!!!

Васко

"Няма нищо по-хубаво от живота"

Това не е просто една обикновена история. Толкова съм благодарен за всичко, което ми се е случило, а и продължава да се случва. Така щастлив съм, че мога да говоря за това. Обичам да казвам, че всичко, което ми се случва, е все хубаво. Някои неща се случват от нищото и се появяват в живота ми ей така изведнъж, и това са все приятни неща. Бил съм живял в Домове за деца - това за мен не е проблем, това е проблем на хората и техните стереотипи. Ако някой е готов да съжалява и да се кае за това, нека си съжалява, аз не искам да си губя времето в глупави работи. Бил съм изоставен от родителите си – това е техен проблем. Искам пак да го повторя, защото по някой път се налага да повтаряш, за да те чуят останалите. Проблемът с родителите е проблем на родителите и аз нямам нищо общо с проблемите им, имам си свой собствен живот и реалност, която искам да изживея в радост и пълноценност. Не мога да се занимавам с това, което са вършели децата преди мен. Тези деца сега ги наричаме родители, но аз не искам да се занимавам с детски работи. Подозирам, че те страдат, живота на такива хора не е лек, съжалявам понякога за тях, но какво мога да направя?

Получил съм много обич от повечето възпитатели в дома. Има дори някои, които са ми като майки. Не една майка, а много майки, с които съм си говорил за теми, за които повечето биха се засрамили. Във всеки възпитател виждам една майка или един баща. Някои не се страхуваха да ми кажат, че дълбоко в себе си ме чувстват като син. През цялото време съм получавал майчината целувка или прегръдка. Винаги съм споделял и най-съкровените си тайни и съм искал по един майчин съвет за всичко. Ако им се даде възможност, хората могат да бъдат много отворени и много любящи.

Нищо не ми е пречило да живея живота си в удовлетворение. Сега, ако трябва да се замисля, не съм сигурен дали наистина съм се срещал с някакви проблеми в живота. Това, което е проблем, го виждам като предизвикателство. И то наистина е такова! Това, което съм научил в домовете е, че няма такава сила, която да попречи на човека да изживява моментите си в удоволствие. В домовете още от дете разбираш житейските трудности и предизвикателствата, пред които тепърва ще се сблъска всеки човек, навършил минимум 20 години. И разбира се, там винаги има готови да ти помогнат да се изправиш след всяко твое падение. Има и други, които са готови да те окуражат, да ти метнат въжето и да те издърпат нагоре. Благодарен съм на тези хора. И все пак аз си знам, че всяко дете приема нещата с по-голяма лекота, отколкото всеки 20-годишен. В домовете нямаш толкова време да чакаш 20 години, за да започнеш да се сблъскваш с предизвикателствата на живота. По моя статистика, повече от децата в домовете са надминали собствената си интелигентност и проявяват дълбоко разбиране към хората, и в това си има причина.

Още от дете, 24 часа в денонощието живееш с поне 100 деца на възраст от 6 до 22 години. И всичко това, в продължение на минимум 7-8 години. 24 часа в пълното си ежедневие, с всякакъв тип хора, с толкова много разнообразие от характери и личности. Едно дете трябва да бъде приятел и да проявява дълбоко разбиране към останалите 99. Там разбрах на колко неща е способен човека сам по себе си. Разбрах, че какъвто и да бъде човек, той просто има нужда да обича и да бъде обичан. Всеки си има свой собствен характер, но зад характера на всеки се крие една много деликатна същност, лесно ранима и много обичлива. Там имах възможност да проявя цялата си обич, на която си мислех, че бях способен, целия си възможен гняв, на който си мислех че съм способен, цялата си глупост и мъдрост, на които си мислех, че съм способен. В домовете си поставен в много психологически ситуации, в които ти се налага бързо да помъдрееш. Много рядко, даже почти никога, няма да видите гняв или омраза в нечий поглед на дете от дом. Ние от рано разбираме емоционалните нюанси на човека. Не сме чели книги и учебници, но проявяваме дълбоко разбиране и проницателност към собствените си емоции, защото ни е дадена прекрасна възможност да се сблъскваме често с тях. По моя статистика повечето деца от домовете често имат спокойни или весели изражения и са емоционално мъдри. Ще трябва да изпиша цяла дисертация за това колко съм научил в домовете и пак не съм сигурен дали ще стигне. Изпитвам огромна благодарност към всеки един човек, с който съм се сблъсквал до момента. Там получих ценните уроци на живота. За мен това е една необикновена история.

Когато казвам на хората къде съм израснал, те бързат да реагират със съжаление. Тази прибързана реакция е отблъскваща, повечето не си дават сметка, че по този начин ни карат да се чувстваме по-нисши от тях, а това е противно и нечовешко. След това е трудно да им покажеш богатството, което си натрупал през целия опит. Не съжалявам за нищо, а като се обърна назад, усещам огромна радост, носталгия и силно удовлетворение. Иска ми се да изкрещя на целия свят: „Няма нищо по хубаво от живота, само защото сме живи, само защото сме заедно, само защото можем да се обичаме, само заради това, без значение кой в каква сграда и с колко човека е настанен, без значение какви сме, само заради самия живот, животът е прекрасен!” Колкото повече думи намирам, толкова по-безсилен и безпомощен се чувствам, защото разбирам, че това, което чувствам и съм научил, не може да се изкаже с думи. Що за глупост и безсмислица е да се обръща внимание на това, кой къде живее и от какъв род е. Плачевно ми е, като виждам, че се обръща толкова огромно внимание на това. Чисто губене на време си е да съжалявам за каквото и да е било, при положение, че ми се дава възможност да обичам. Само защото мога да обичам, се чувствам благодарен на живота и на хората, които ми дават възможност да ги обичам.

Мартин

 

"Дошло е времето да уча"

Бях в дома „Петко Славейков”до 2007г. След навършване на пълнолетието си трябваше да се махна от там, макар и незавършил средното си образование. Наложи се от добър техникум да се прехвърля във вечерно училище, за да мога да работя и едновременно да довърша започнатото от преди 12 години. Година по късно аз завърших. Тогава ми беше трудно да взема решение дали да продължа да уча или да работя. Избрах по-лесното - да работя. Няколко месеца по-късно дори опитах в чужбина, но явно не е бил подходящ моментът и се върнах.
Имах добри и лоши моменти както в професионален така и в личен план, докато не реших един ден, че е време да спра да се лутам, защото е дошло времето да уча. Така и направих. Кандидатствах в СУ и едновременно с това обмислях варианта ако не бъда приет, какво да правя. Отвори ми се възможност да замина на остров, на който можех да остана и да работя - това беше алтернативният вариант, ако не влезна в университета. За мое щастие се класирах и ден по-късно след като ми се обадиха, аз се прибрах и се записах 1-ви курс в СУ „Климент Охридски” в една чудесна специалност.

Веселин

 

"Аз съм от тези хора, с богатия избор"

Мисля, че е важно да знаеш накъде да поемеш след като завършиш средното си образование. Някои хора знаят накъде да тръгнат след като го изкарат, други не. Тези, които нямат представа по кой път да поемат, имат някои предимства пред тези, които знаят, понеже имат по-богат избор. Аз съм от тези хора, с богатия избор, защото нямах представа накъде да поема след завършването си, но и не съм от тях, понеже цял живот следвам плана си и се опитвам да го следвам независимо от всичко. Но истината е, че този план съм си го изградил самостоятелно и това ми дава основание да си мисля, че има още какво да се гради върху него. Планът не е изцяло завършен, само крайните изходи се виждат.
Да се върна на въпроса с поемането на път. Това е сложен процес, изграден изцяло върху личността и обкръжението на даден индивид. Според това къде е и какво иска да прави след като завърши средното си образование и според това какви съвети му дават родителите. Някои искат децата им да ръководят компанията им, други да следват примера им, трети да постигнат величие и т.н.

Моята история накратко разказана е такава... По времето, когато трябваше да завърша средното си образование, нямах представа какво искам да правя, понеже не се бях ориентирал накъде да поема. Основното си образование получих в 113 СОУ “Сава Филаретов” с отличен успех, което ми помогна да запиша средно в една от най-елитните гимназии в България за електроника. Но по време на учението си там не обръщах много внимание на учителите и въобще какво преподават, защото предполагам, не съм се старал. И се получи така, че не успях да завърша там. Прекъснах образованието си за една година, защото имах някои лични преживявания, които не позволиха завършването ми.

На следващата година се записах в друго училище, за да мога да си следвам плана. Исках и продължавам да следвам собствения си план, защото за годината, прекарана в оправяне на собствените си “каши” разбрах, че само това има значение на този свят. Сега, след като завърших средното си образование в Професионална гимназия по ветеринарна медицина и селско стопанство “Св.Георги Победоносец”, съм много по-удовлетворен от развитието на нещата и от начина, по който предстоят да се случват. Сега след като се движа по план, ако не се случат непредвидени инциденти, мисля че ме очакват само неща, които съм планирал - какво по-хубаво от това!!!

Георги