„Няма нищо по-хубаво от живота“
Това не е просто една обикновена история. Толкова съм благодарен за всичко, което ми се е случило, а и продължава да се случва. Така щастлив съм, че мога да говоря за това. Обичам да казвам, че всичко, което ми се случва, е все хубаво. Някои неща се случват от нищото и се появяват в живота ми ей така изведнъж, и това са все приятни неща. Бил съм живял в Домове за деца – това за мен не е проблем, това е проблем на хората и техните стереотипи. Ако някой е готов да съжалява и да се кае за това, нека си съжалява, аз не искам да си губя времето в глупави работи. Бил съм изоставен от родителите си – това е техен проблем. Искам пак да го повторя, защото по някой път се налага да повтаряш, за да те чуят останалите. Проблемът с родителите е проблем на родителите и аз нямам нищо общо с проблемите им, имам си свой собствен живот и реалност, която искам да изживея в радост и пълноценност. Не мога да се занимавам с това, което са вършели децата преди мен. Тези деца сега ги наричаме родители, но аз не искам да се занимавам с детски работи. Подозирам, че те страдат, живота на такива хора не е лек, съжалявам понякога за тях, но какво мога да направя?
Получил съм много обич от повечето възпитатели в дома. Има дори някои, които са ми като майки. Не една майка, а много майки, с които съм си говорил за теми, за които повечето биха се засрамили. Във всеки възпитател виждам една майка или един баща. Някои не се страхуваха да ми кажат, че дълбоко в себе си ме чувстват като син. През цялото време съм получавал майчината целувка или прегръдка. Винаги съм споделял и най-съкровените си тайни и съм искал по един майчин съвет за всичко. Ако им се даде възможност, хората могат да бъдат много отворени и много любящи.
Нищо не ми е пречило да живея живота си в удовлетворение. Сега, ако трябва да се замисля, не съм сигурен дали наистина съм се срещал с някакви проблеми в живота. Това, което е проблем, го виждам като предизвикателство. И то наистина е такова! Това, което съм научил в домовете е, че няма такава сила, която да попречи на човека да изживява моментите си в удоволствие. В домовете още от дете разбираш житейските трудности и предизвикателствата, пред които тепърва ще се сблъска всеки човек, навършил минимум 20 години. И разбира се, там винаги има готови да ти помогнат да се изправиш след всяко твое падение. Има и други, които са готови да те окуражат, да ти метнат въжето и да те издърпат нагоре. Благодарен съм на тези хора. И все пак аз си знам, че всяко дете приема нещата с по-голяма лекота, отколкото всеки 20-годишен. В домовете нямаш толкова време да чакаш 20 години, за да започнеш да се сблъскваш с предизвикателствата на живота. По моя статистика, повече от децата в домовете са надминали собствената си интелигентност и проявяват дълбоко разбиране към хората, и в това си има причина.
Още от дете, 24 часа в денонощието живееш с поне 100 деца на възраст от 6 до 22 години. И всичко това, в продължение на минимум 7-8 години. 24 часа в пълното си ежедневие, с всякакъв тип хора, с толкова много разнообразие от характери и личности. Едно дете трябва да бъде приятел и да проявява дълбоко разбиране към останалите 99. Там разбрах на колко неща е способен човека сам по себе си. Разбрах, че какъвто и да бъде човек, той просто има нужда да обича и да бъде обичан. Всеки си има свой собствен характер, но зад характера на всеки се крие една много деликатна същност, лесно ранима и много обичлива. Там имах възможност да проявя цялата си обич, на която си мислех, че бях способен, целия си възможен гняв, на който си мислех че съм способен, цялата си глупост и мъдрост, на които си мислех, че съм способен. В домовете си поставен в много психологически ситуации, в които ти се налага бързо да помъдрееш. Много рядко, даже почти никога, няма да видите гняв или омраза в нечий поглед на дете от дом. Ние от рано разбираме емоционалните нюанси на човека. Не сме чели книги и учебници, но проявяваме дълбоко разбиране и проницателност към собствените си емоции, защото ни е дадена прекрасна възможност да се сблъскваме често с тях. По моя статистика повечето деца от домовете често имат спокойни или весели изражения и са емоционално мъдри. Ще трябва да изпиша цяла дисертация за това колко съм научил в домовете и пак не съм сигурен дали ще стигне. Изпитвам огромна благодарност към всеки един човек, с който съм се сблъсквал до момента. Там получих ценните уроци на живота. За мен това е една необикновена история.
Когато казвам на хората къде съм израснал, те бързат да реагират със съжаление. Тази прибързана реакция е отблъскваща, повечето не си дават сметка, че по този начин ни карат да се чувстваме по-нисши от тях, а това е противно и нечовешко. След това е трудно да им покажеш богатството, което си натрупал през целия опит. Не съжалявам за нищо, а като се обърна назад, усещам огромна радост, носталгия и силно удовлетворение. Иска ми се да изкрещя на целия свят: „Няма нищо по хубаво от живота, само защото сме живи, само защото сме заедно, само защото можем да се обичаме, само заради това, без значение кой в каква сграда и с колко човека е настанен, без значение какви сме, само заради самия живот, животът е прекрасен!” Колкото повече думи намирам, толкова по-безсилен и безпомощен се чувствам, защото разбирам, че това, което чувствам и съм научил, не може да се изкаже с думи. Що за глупост и безсмислица е да се обръща внимание на това, кой къде живее и от какъв род е. Плачевно ми е, като виждам, че се обръща толкова огромно внимание на това. Чисто губене на време си е да съжалявам за каквото и да е било, при положение, че ми се дава възможност да обичам. Само защото мога да обичам, се чувствам благодарен на живота и на хората, които ми дават възможност да ги обичам.
Мартин